Цената на надеждата и малко за куража

175 000 евро. Но това е само единият отговор. Преди това, в мой стил малко накъсано, ще ви разкажа и някои други неща. За Надеждата.

Когато бях малък (т.е. по-малък), надеждата беше без пари. И се продаваше в едно малко магазинче. С времето се сблъсках с някои речеви форми – в началото от филмите („Тати каза, че ще ми купи колело, ама друг път”), а по-късно открих и граматиките и се борих с наклоненията („Ако учех повече, щях одма – както е редно да каже един филолог – да ви дам дефиницията за условно наклонение”). Така започнаха съмненията.

Освен на езикови занимания и съмнения се отдадох и на обикаляне на магазини. Че и в мол влязох. Ама това магазинче се беше скрило. Когато се разрових в детските книжки, вече търсейки нещо подходящо за децата, отново се възторгнах по Джани Родари, но моята любима критичка тутакси посочи нелепата социалистическа патетика – нелепа по редица причини, които незадължително са свързани с политика. Така или иначе досега продавачът на надежда е само един от красивите герои на детството ми.

Надеждата обаче съвсем не е нещо, което не ми е давано и то даром. Точно в тази тема, странно защо, паметта ми рязко блокира. Подозренията ми са свързани с красиви и желани момичета, надежди и някакви последващи разочарования. Тук обаче сега съм се хванал да пиша от позицията на оптимиста. Затова ми хрумва, че моите разочарования сигурно са спестили доста подобни чувства на въпросните девойки. Пък били те и имагинерни (представяте ли си колко (не)умел трябва да бъдеш, за да можеш да разочароваш дори хипотетична жена). Но това е положението. Надеждата, разбира се, може да доведе и до очарования. Но това е ясно заради самото й естество.

Големият ми син стигна и възрастта за Астрид Линдгрен. Чета за двама братя с лъвски сърца на двама други братя – единият наднича и срича през рамото ми, докато другият засега свързва лъвското основно с нечленоразделните ревове и „страшните” физиономии и се концентрира в преследване на майка си, докато аз се опитвам да възпитавам литературен и нравствен вкус (! ама че тъпотия написах).

Чета, гласът ми на места бая притреперва (срам не срам) и си мисля за приказките, за Нангияла, за белите гълъби и душите на всички наши обични, които са там или другаде отвъд звездите и идват… или не идват да ни виждат. Хубавото е, че ако разбера истината за лъжата, това ще е накрая. Всичко това – във връзка с надеждата. Но вие се сещате, разбира се.

Сега е някъде през нощта, пуснал съм си Куин на слушалки, че хванат ли ме… женен мъж – какво да ви кажа. Струва ви се, че все не стигам до същественото – е, мога да ви успокоя, че не във всичко съм така – обикновено толкова бързо съм минал оттам, че някои си мислят, че съм го прескочил (припомнете си абзаца с разочарованията). Но в случая Куин са важни. Помислете си за Фреди, пуснете си любимата си негова песен и сигурно ще направите връзката с темата. В момента върви „Някой за обичане”.

И сега да се върнем малко по-рано "през деня". Отново става дума за музика. Този път, докато карах, Милена ми пееше „много мъдрост без кураж” и взех решение. Че всички тези неща, които ми се въртят в главата ще ги напиша. Нищо, че няма да са много мъдри. Нищо, че ще са смешни – точно колкото да не могат да се причислят към комичен жанр, а да останат при лекото подсмихване. Нищо. Защото въпреки цялото просене на психиатрична помощ за автора, това не е основната цел.

Говоря за един съученик. Млад мъж. С огромен запас от енергия и усмивки – които винаги е раздавал даром. Става дума за това, че съм длъжен да му дам малко надежда и то не става само с мисли. Не става и просто като отидем до банката, дадем, каквото сме преценили и с успокоена съвест си легнем и се опитаме да забравим. Защото знам, че по света има много добри хора. И има такива странни птици като теб, които ще стигнат до тези редове и ще се замислят заедно с мен за надеждата –  колко струва за този, който има нужда от нея, кога си струва да я дадем и какво ни струва. И някои ще я дадат.

Надеждата може да е определена сума пари. Която да съберем, да дадем на лекарите и да стискаме палци. Надеждата може да е една приказка, която разказваме – на приятел, брат или любим, може да е една молба, може да е един благотворителен турнир или всеки опит молбата да стигне до повече хора.

Скок. Замисляли ли сте се колко ни заливат отвсякъде „каузи”. И повечето си струват нали? И малко по малко се учим да плъзгаме поглед по заглавията и да отминаваме. Знаете ли как ме вбесяват агресивните господа, които просят помощ за някого без да търпят „не”. Сякаш тяхната кауза е единствената. Знаете ли как ме вбесяват „несъществените” каузи. Знаете ли, че около мен умират майки на малки деца, бащи на малко по-големи деца, чийто майки за разнообразие също са на смъртно легло. Колко пъти някой е отворил дума за конкретен човек. Откъде тая страст по идеите и това невиждане на хората. Около вас също има хора, нали? Стоп.

Преди време ме впечатли една история. Ставаше дума за политик, сякаш английски, сякаш премиер (и име ми се върти в главата, но да не показвам политическата си необразованост). Важното е, че той минава покрай просяк и не дава нищо. Пред журналистите отказът да помогне обосновава с левите си възгледи (за голяма моя изненада). Оказва се, че да помогне за него означава да се отрече от своите разбирания. Защото държавата трябва да се грижи за хората, а не заможни благодетели (което било десния модел – иди ги разбери тия неща у нас). Казах си „Евала!” (казах го на български, разбира се).

И ето сега на мен ми трябват 175 000 евро. Или по-точно към момента май са към 135 000. И аз плюя на онова „Евала!” и се чудя къде да ги намеря заможните господа и как да ги убедя да помогнат. Защото държавата не смогва или не иска. А някой има нужда – човек, който работи и вероятно си плаща данъците и осигуровките.

Тази кауза не е единствената. Дори няма да ви убеждавам, че е значима или справедлива. Няма да обясня на никого каква гнида е и за какви тъпотии дава парите си, времето си, енергията си, уменията си да убеждава и привлича хората само защото не иска да помогне на някого, за когото мен ме е грижа. Не се интересувайте за какво става въпрос. Не четете надолу, но си помислете за надеждата и куража.

Ето че стигаме и до куража. Случвало ми се е да ме развълнува уличен музикант и да си кажа – другият път – не ми се връща, не ми се рови за стотинки, не ми се… А се случва да не го срещна повече.

Скоро бях в Италия. Чаках автобус на една спирка и пред мен мина велосипедист. И още докато караше към мен от колелото му падна веригата за заключване. Аз направих нещо като крачка, помръднах нелепо, отворих си устата, изрекох (доколкото това е реч) нещо като „А… ааа… Ъ” на полувисок глас и той отмина. Малко мъдрост без кураж.

Плахо, грозно, безсилно. А можех да викна „Ей, пич, веригата” и да посоча. И щеше да ме разбере. Но аз видите ли, поназнайващ испански и английски, правещ опити да говоря и на италиански, трябваше да намеря правилните думи. Е, сетих се няколко прилични варианта какво да кажа на италиански. Докато пътувах в автобуса. А човекът си е вързал колелото с моята „мъдрост”.

Колко струва да дадем малко надежда, но навреме? И колко често поговорката „по-добре късно, отколкото никога” е една ужасяваща глупост. Защото ни учи да се успокояваме, да сме плахи, да казваме „после”. Кога е после?

И още една история. Този път за дядо ми. Който преди около 8-9 години (баба ми вече беше умряла) ми каза: „Добрине, дай да отидем до Охрид за 2-3 дни. Парите са от мен. Да отидем с кола (той не можеше да кара по здравословни причини).” На мен ми се видя нелоша идея. Но тогава съм бил на 24-5 години и някакси не ми беше най-спешното нещо. Имах къде по-важни задачи. След това започнаха инсултите. Тук ще ви спестя някои разкази за съответното отделения в ИСУЛ (под „съответно” разбирайте отделение за старци, които трябва да умират вече и не заслужават никакво уважение).

На мен ми остана скърцането със зъби и безсилието, когато си тръгвах от свиждане или когато виждах какво се случва с майка ми. Не искам да лежа на надеждата, че има Охрид и в Нангияла. По-добре да се науча. Защото така пропускът от това последно непътувано пътуване би имал някакъв смисъл. Вярвам (въпреки че Джулиан Барнс вече ми разказа, че това е безсмислица), че дядо ми би бил щастлив. Защото има страшно много хора, за които не ми е все едно, които обичам и които подминавам, понеже винаги мога да направя нещо за тях „после”. Няма после. Доброто е единствено навреме. Не късно. Навреме.

Става дума за левкемия. Става дума за това как да съберем 175 000 евро. Трябва да отделим пари, време, енергия, думи… Сега.

Той се казва Рачо. Сещате ли се – Рачо от Испанската. От D клас.

Влезте в нашето магазинче за надежда.

А сега едно тъпо, но важно пояснение (и с шегите съм така) – ако някой не е разбрал, можете да цъкнете на „магазинче за надежда” в предишното изречение и ще научите как да го направите и ваше.

Ще видите отляво едни цифри – вижда се колко трябват и колко сме събрали. С червените числа расте и надеждата.

Рачо, тоя път трябва да бием!

бутони за социални мрежи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *